Моето семейство










 Бележка на автора:  Настоящата статия разглежда съвместното съжителство не от позицията на социално образувание или като тенденция , заместваща брака като институция, а изцяло като специфично човешко взаимодействие и комуникация между двама души, свързани по силата на любовни чувства.

 От зората на човечеството до днес съвместното съжителство стои в основата на двойката и е извор както на безмерно щастие от близостта на другия, така и на порои сълзи и недоразумения - поради същата тази близост.  Какво се случва, когато под един общ покрив заживеят две различни личности?! На първо място  - Апокалипсис!

 Един дом, четири стени и два различни свята

Всеки от нас има свой уникален жизнен стил. Всеки е възпитаван   от различни родители по определен начин, в определена среда и стечения на обстоятелства. Всеки притежава индивидуален опит и виждания за себе си, за другите и за живота. И когато заживее с някой, неизбежно се сблъсква с една уникално оформена вселена - другия, в комплект с всичките му  характеристики и особености. На една и съща територия - два успоредно протичащи живота, едновременно строго независими и неизбежно свързани. И поради тази връзка съвместният живот става вечен танц на партньорите, който никога не свършва. Отначало стъпките са несигурни, единият често настъпва другия или обърква ритъма - всичко е толкова непохватно.... Но с постояноство и желание и  двамата би могло да станат добри танцьори и първоначалната пародия да се превърне в изключително хармонично и страстно танго.
Ако аз правя стъпка напред, ти правиш назад. Не защото ме отбягваш, следваш ме. Следвам те и аз. Ти правиш противоположното на мен, защтото сме различни и именно заради това вървим в хармония. Ако аз правя стъпка към теб и ти към мен ще се сблъскаме, ако правя назад и ти повториш същото, ще се отдалечим един от друг. Иначе запазваме така необходимото разстояние - достатъчно близо, за сме заедно и достатъчно далечни - за да бъдем себе си. И винаги вървим в една посока, без сблъсък и отдалечаване, в хармония... Без да окупираме болезнено личното си пространство, без да се срастваме в едно, без да имаме пропаст помежду си. Именно вътре в това разстояние вирее най-добре любовта ни. Когато аз съм част от теб, а ти от мен сме истински влюбени, но аз съм си аз, и ти си ти. Аз не се разтварям в теб. Аз запазвам себе си. Ти също.
Най-трудната част в любовната връзка е да останеш свързан с другия, но и да разграничаваш себе си. Да осъзнаваш, че живота е истински зад четирите стени, а не се изчерпва с един тип отношения. Отвън са и другите, с които ни свързват неизброими връзки, толкова реални, колкото и тази между двамата. Двойката е едновременно затворена система, относно своята структура и функции, но и отворена към света навън. И не бива да се превръща в самодостатъчна сама по себе си.

Tя, той.... и другите с тях

Често се случва поради икономически, социални или други съображения двойката да живее с трети лица, които съвсем логично дават своя дял в системата, наречена аз+ти= двама и изчисленията не винаги дават математически точен резултат. Позволяваме ли на другите хора около нас да стават свидетели на най-страстните ни нощи? Не? Тогава не трябва да бъдат такива и на най-бурните ни скандали. Човешкото същество не е вегетативно такова, а притежаващо разум и  логично носи със себе си и мнение по ВСЕКИ въпрос, независимо че често твърди, че нещо не му влиза в работата. Поради този факт ВСЯКО трето лице, съжителстващо с дадена двойка оказва значително влияние върху отношенията им. Независимо дали става дума за бъркаща се майка, ревнив баща или любопитен съквартирант. Темите за прословутата връзка майка-син и баща-дъщеря са пословични, както и за преплитането на отношенията помежду им. Но целта на темата е не толкова да изясни специфичното в тези връзки, а просто да приеме факта, че съществуват и следователно изиграват своята роля - често в негативен за двойката аспект.
Това, че живееш с майка си,съквартиранта си или кучето не го прави автоматично част от теб.За него НЯМА място в двойката. Логично тя съдържа само два елемента. Нито един повече, нито един по-малко. Пряко или косвено другият човек се намесва и променя естесвения ход на връзката. Затова границите са, за да бъдат поставяни и спазвани. Никой НЯМА ПРАВО  да дава насока на връзката ни освен ние самите.



Моят дом - моя крепост
Домът на двойката е мястото, където и двамата се чувстват спокойни, щастливи и където намират уют след тежкия ден. Без значение дали е собствен или под наем,  той е въпрос на усещане, а не на име върху документ за собственост. Самата любов сама по себе си е споделяне, така че домът на двойката е "наш", а не мой или твой, без значение чий е нотариалният акт. Когато човек чувства дома си свой, би дал всичко от себе си, защото го обича. Никой не оставя сърцето си между стени, където се чувства на гости.
Нашият  дом е мястото, където си ТИ.  Нашият  дом е мястото, където имам свбодата да внеса част от себе си и ти от теб. В нашия дом не съм длъжна да играя роли, да се съобразявам с настроенията на трети лица и техните мнения. Нашият дом е единствното място, където можем да се отървем от излишна суета, да правим това, което искаме ,когато го искаме и по наш собствен начин. Насякъде другаде се подчиняваме на правила. Нашият дом е мястото, където се виждам не само утре, а и след 10, 20,30 години. Няма значение собствеността на този дом, а на чувствата, които изпитваме в него. Те не се купуват и продават.

Любовта - начин на съхранение и срок на годност
Най-първата и най-продължителна любов е тази към себе си. Преди да обичаме себе си, не бихме да могли да обичаме никой и нищо. И причината е изключително проста. Обичайки себе си осъзнаваме както добрите, така и лошите си страни. Да, имаме мнго лоши и въпреки всичко продължаме да се обичаме такива. Без да можем да се приемем  такива -  и черни, и бели, не бихме били способни да приемем и другия - защото той е също като нас, колкто свят, толкова и грешен. Бихме обичали само добрите му страни, бихме били готови да го захвърлим заради лошите. А бихме ли се отрекли от себе си заради същото?!  Когато осъзнаем собствената си амбивалентност, тогава можем да разберем и чуждата. Във съвместното съжителство тази противоречивост се разгръща с пълна сила. Затова срокът на годност на любовта зависи от много компромиси и от приемането на факта, че сме различни. Както и от това, че за да живеем с някой първо трябва да сме цялостни личности, които са запълнили празнотите в себе си. И най-всеотдайния партньор не би ги запълнил, а по-скоро е обречен да бъде поредното ни разочарование. Защото любовта е допълване, а не средство за заличаване на собствените ни липси.  Голяма част обаче от съвместните съжителства са под знака на садо-мазохистичната симбиоза. Доколко противоположностите се привличат или тайната на силната връзка е сходството на характерите? Ако имаме до нас някой прекалено еднакъв какво би ни дал, на какво би ни научил, какво бихме му дали ние? Ако сме с някой напълно различен бихме ли издържали дълго на вечния маратон на несъответвсвия? Може би златната среда е някъде там по средата - един партньор трябва да бъде достатъчно различен, защото само тогава бихме узнали докъде се простират собствените ни граници, само тогава можем да растем нагоре, заедно...
Аз те ИСКАМ , но нямам нужда от теб. Аз съм самостоятелен човек и мога сам да контролирам живота си. Ти си ми е НУЖЕН, за да ми помагаш, да ме подкрепяш, да ти  вярвам, но НЕ СИ  МИ Е НУЖЕН, за да живея. Аз искам блзостта ти, но имам нужда и от дистанция. Аз искам да бъдеш добър, но имам нужда да знам, че можеш и да грешиш.
Така че съвместното съжителство е въпрос на всекидневно откривателство и осъзнаването на факта, че както в природата, така и в една връзка важи закона за отсъствието на случайност - нашето поведение и чувства винаги са детерминирани от същите от страна на другия. И даването на любов не би ни ощетило, защото  е неизчерпаем източник на наслада. А общото жилище е просто арена, на която да репетираме най-истинските човешки взаимоотношения  -доверието, обичта и отговорността за нас и другия.

И  действителността е такава, каквато е.
Не такава, за каквато си фантазирам.
Ти си такъв, какъвто си.
Не какъвто бих искала да бъдеш.
Аз съм такава, каквато съм.
Не такава, каквато съм ти  удобна.
Ние сме такива, каквито сме.
Не каквито другите биха очаквали от нас.
Любовта ни - такава, каквато е. Истинска!

a href="http://www.readbud.com/?ref=5103664">